Удобното Аз

Наскоро прочетох статията за удобното дете – дете, което не те ядосва, слуша и изпълнява всяка заръка безусловно и старателно. Признавам, че ме докосна. Признавам, че разпознах себе си в това дете.

От най-ранно детство трудно споделях мнението си, тревожейки се излишно, че ще нараня някого.... Когато бивах предизвикана, кротко си замълчавах и се оттеглях страхливо.... Когато целият клас реши да избяга от час, аз съвестно си останах на мястото....

Когато трябваше да избирам специалност в гимназията, а по-късно и в университета, тактично избирах това, което родителите ми очакваха от мен.....

Когато се запознах с мъжа ми и назряваше спор аз се извинявах, дори и без вина, просто, за да приключим темата..... Когато сама се питах какво искам в живота си, отговорът винаги беше щастие. Абстрактно, безформено и забулено.... Нямах никаква идея какво е МОЕТО усещане за щастие, кое носи удовлетворение за МЕН.

Моят съпруг, като добър такъв, още в началото на нашата връзка забеляза проблема. Нашите обичайни теми за спорове се изместиха към пълната липса на отстояване от моя страна. Необходими ми бяха седмици, за да започна да защитавам мнението си, разбира се, ако такова съществуваше. Без да разбирам, Удобното Аз живееше вместо мен. Търсех разрешение да направя, каквото и да е, без реално някой, най-малкото мъжът ми, да е искал това от мен. Ако все пак в мен се пробудеше някоя мечта или желание, бързо-бързо ги погребвах - я с чувство за вина, я от страх.

Забелязала поведението ми моя много близка приятелка, намираше за виновен съпруга ми. И колкото повече се опитвах да го защитя, толкова по-зле изглеждаха нещата в нейните очи. Не спираше да ми говори. Същите теми от преди години, същите думи.

Но като упорито същество, отказвах да осъзная какво наистина е имала предвид.

Минаха няколко месеца след тези разговори, роди се второто ни дете. Оставах често сама със сина си и се опитвах сама да опозная себе си. Тогава осъзнах, че търсех одобрение и разрешение за своите ежедневни действия. Започнах да се боря сама със себе си и да правя всичко без да давам отчети. И о, чудо! Светът не спря да се върти от това. Вместо това се учех наново да мечтая. Изминаха още няколко месеца и прочетох статията. Моето поведение и грешките ми в отношенията към хората и самата мен добиха форма наречена удобен човек. Все още имам работа върху себе си, но знам на кой въпрос трябва винаги да имам отговор: Какво искам АЗ?